Катедралата на Монреале (Monreale Cathedral)

След гърците, картагенците, римляните, вандалите и византийците в Сицилия пристигат сарацините (арабите) – великите градинари на Сицилия. Те донасят напояването и култивирането на земята: техните дарове се простират от коприната и цитрусите до канализацията и по-добрите методи за риболов. Сицилия става мозайка от емирства.

След това, през 1064 г., пристигат авантюристи от Север – норманските наемници, които са сключили сделка с папата: ако могат да прекратят мюсюлманското владичество над този странен островен свят, могат да го имат. С техните дълги копия и тежки брони норманите завладяват, но не плячкосват. Вместо това те управляват едно толерантно общество, в което се ценят арабската цивилизация, наука и занаяти.

Така Сицилия се превръща в нещо друго – царство, в което се почитат Бог и Аллах – първата хармония на Изтока и Запада в света. Това може да се види в необикновената норманско-арабска архитектура и най-вече в градчето Монреале (на 15 км от Палермо), което щеше да е твърде безлично, ако в него не се намираше едно от най-изумителните архитектурни богатства на света – Duomo (катедралата). Монреале е короната на Conca d'Oro – Златната раковина, големия залив от Монте Пелегрино до планините, които обгръщат Палермо, равен единствено на Неаполския залив.

Историята на тази катедрала започва, когато арабите завладяват Палермо през 831 г. Те трансформират катедралата в джамия и забраняват на епископа на Палермо да влиза в града. Тъй като не желаел да се отдалечава твърде много от любимата си катедрала, епископът се установява в малко селце на хълма, гледащ към Палермо – на мястото на днешния Монреале.

Там той строи скромна църква, за да поддържа огъня на местната християнска вяра. Около 240 години по-късно, през 1072 г., норманите прогонват арабите от Сицилия и обявяват Палермо за своя столица. Те освещават наново катедралата.

Една сутрин през 1174 г., на 20-годишна възраст, Вилхелм II, известен като Добрия – внук на Роджър ІІ и трети нормански крал на Сицилия, се събужда по изгрев и казва на министрите си, че е сънувал Дева Мария да иска от него да ѝ построи църква с богатствата, откраднати от държавата от баща му, Вилхелм I, известен като Лошия, и скрити на тайно място, което тя ще му покаже.

Като акт на благочестие и благодарност към прокудения епископ и в чест на съня си крал Вилхелм ІІ нарежда построяването на нова църква в Монреале, посветена на Дева Мария (една от мозайките изобразява краля да представя църквата на Мадоната).

Ръководен от желанието да подражава на дядо си Роджър – основателя на не по-малко впечатляващите катедрала на Чефалу и Палатинска църква, кралят реализира съня си, като строи църква, която е равна, а може би дори надминава римските и византийските християнски катедрали по художествен и архитектурен блясък. При завършването ѝ през 1182 папа Луций III издига статуса на възхитителната църква, като я прави метрополийска катедрала.

Просветен, толерантен и оценяващ редица аспекти на северноафриканските и близкоизточната култура и изкуство и с начин на живот, който би посрамил и някой султан, Вилхелм ІІ използва най-добрите арабски и византийски, а и нормански майстори, за да работят по катедралата. Резултатът е невероятна и завладяваща смесица от архитектурни стилове, художествени традиции и религиозен символизъм.

Настрана от амбицията на Вилхелм да остави на поколенията собственото си име и това на норманската кралска династия, като издигне великолепна християнска църква, архитектурният проект е бил замислен и като свидетелство за християнската вяра на младия крал, който – подобно на предшествениците си – е искал да приеме арабската титла халиф под името Ал Мустаиз бин Илах" – Този, който търси възхвалата на Бога. Така всъщност дълбоката религиозна вяра на краля е подплатена с политически и исторически причини.

Асиметричната фасада на катедралата с две кули (лявата е незавършена) изобщо не издава величието, което може да се открие вътре. Масивните оригинални кули са в двете страни на галерия от ХVІІІ век, украсена с три арки, поддържани от монолитни дорийски колони. Мраморна балюстрада се издава от горната част на фасадата, декорирана с преплетени арки, разделени от широк централен стреловиден прозорец.

Бронзовите врати на основния вход са направени от Бонано Пизано (1186 г.) и са разделени на 42 релефни панели, изобразяващи сцени от Библията.

Мраморният под с геометрични модели, обогатен с близкоизточни мозайки, поддържа два реда от гранитни коринтски колони, които очертават широкия, величествен кораб с дървен покрив.

Между колоните са издигнати стреловидни арки, които привличат погледа към високи прозорци с неимоверно впечатляващо изкуство: над 6500 кв.м от зашеметяващи златни мозайки, оживени от библейски сцени и изображения на светци, крале и ангели, осеяни с позлатени мотиви и пищни декоративни шарки.

Интериорът на катедралата е Сикстинската капела на средновековна Европа. Това е златно видение, сън на Стария и Новия завет. Мозайките разказват истории в излив на цветове, живот и драма. Това вероятно е примерът, в който зрителните изкуства максимално се доближават по въздействие до силата на музиката: тук човек се среща с парченце от вечността.

Вълна след вълна от тази ослепителна красота кулминират в източния край на триабсидния кораб, който се наблюдава отвисоко от колосална фигура на Христос Пантократор.

Катедралата на Монреале представлява върховната почит на човека към Божието царство. Сицилианците имат много характерна нагласа към своето съкровище и казват, че който е дошъл в Сицилия, но не е видял Монреале, е пристигнал като магаре и си е тръгнал като звяр.

Римският план на базиликата със свод за кръста от византийски вид е увенчан с купол и е огромен – 102 м дълъг и 40 м широк. Разделен е на кораб и две еднакви крила от 18 колони с капители с изящна изработка, покрити с мозайки.

Внушителният Христос (13,30 м на широчина и 7 м на височина) благославя с дясната си ръка, а с лявата държи Евангелието, отворено на страница, на която на латински е написано: "Аз съм светлината на света. Който ме последва, никога няма да ходи в тъмнина". Над главата му е нимб с кръст – символ на мъките Христови. Девата седи на трон и държи на коленете си благословеното Дете, заобиколена с надпис на гръцки "Майка на Христос". Апсидата с фигурите на Христос и Дева Мария е фокусът и мистичната и религиозна кулминация на поетичния разказ в мозайките.

Мозайките са дело на византийски и венециански майстори и са правени от края на ХІІ до началото на ХІІІ век. Изобразяват сцени от Стария и от Новия завет.

Cappella di San Benedetto (Параклисът на св. Бенедикт - южната апсида на катедралата), украсен през ХVІ век, съдържа порфирения саркофаг на Вилхелм I (умрял през 1166 г.) и мраморната гробница на Вилхелм II (починал през 1190 г.). Красиво изрисуваният дървен купол с надписи на латински е добавен през 1816 – 1837 г.

Централната апсида на катедралата е увенчана от огромна фигура на Христос Пантократор (от гръцки – всемогъщ). Фигурата отговаря на логико-йерархичния ред: Христос доминира в апсидата над мозаечно представяне на Девата и Младенеца в средата, а по двата края са представени ангели и апостоли и отдолу има фигура на светец. 

Колоните поддържат копиевидни арки в сарацински стил. Мозаечният под с гранитни и порфирови геометрични декорации е оригиналният и е завършен през ХVІ век. Стените на кораба, нефа и апсидите са изцяло декорирани с мозайки на златен фон, покриващи обща площ 6340 кв.м.

В пълен контраст с останалата част от средновековния интериор, Cappella del Crocifisso (Параклисът на Разпятието) в северната апсида е изцяло бароков. Параклисът е изцяло покрит с мраморни мозайки и статуи, които спират дъха, когато човек си представи вложения труд и майсторство.

Катедралата се допълва от голям архитектурен комплекс, включващ Бенедиктинското абатство, архиепископския дворец и кралския палат.