Норманският дворец в Палермо

Макар да няма Ромул и Рем, Палермо може да претендира за същата дълга история като Рим: нито Рим, нито Палермо са били построени за един ден. Мястото, където се издига Норманският палат, е било укрепено с тежки каменни стени от финикийците, които го основават като търговска колония по някое време преди 700 г. пр. Хр., което съвпада с гръцката колонизация на Източна Сицилия. Наследниците на финикийците – картагенците, се връщат три века по-късно, за да развият и да укрепят своя град Зис и да го превърнат в това, което последователно е известно като Панормос, Панормус, Балхарм и най-накрая Палермо.

За гърците пристанищният град е дразнещо напомняне за мощта на картагенците в Западна Сицилия и трамплин за пуническите атаки срещу гръцките градове на изток. Разбира се, Зис не е единственото място, което ги дразни: има ги и Мотя и Кфа (или Солус или Солунтум), а Кфа попада под гръцка власт през 396 г. пр. Хр.

След падането на гръцка Сицилия в ръцете на Рим, управниците на оформящата се империя просто не могат да толерират конкурентна власт в централната и западната част на Средиземно море и така започват Пуническите войни, а пуническо Палермо е едно от техните основни бойни полета. Римляните в известен смисъл наследяват сложната властова борба на гърците срещу картагенците.

Картаген пада, последван от Рим. Вандалите и готите откриват Панормус, но не остават дълго в него. За византийците Палермо, а следователно и високата точка на града, застроена около това, което днес е Норманският палат, никога не е изисквало толкова внимание като Сиракуза на йонийския бряг. Междувременно морето се оттегля, а населението намалява, за да бъде възстановено едва от арабите през IX век. За емира си те строят голяма цитадела – ал Каср, над стените на картагенската крепост, която гледа към река Кемония наблизо, и разширяват своя метрополис във всички посоки, издигайки административни сгради в района, възвърнат от морето – ал Халеса (днешната Калса). До обединението на Италия през 1861 г. улицата, която днес се нарича „Корсо Виторио Емануеле“ (на името на новия монарх) всъщност се е казвала „Виа Касаро“. Подобно на Калса, районът е известен с итализирания вариант на своето арабско име.

Емирите от тунизийската Аглабидска династия в Сицилия управляват, оторизирани от Фатимидите – техните сюзерени до 948 г. При наследниците на Аглабидите – местните Халбиди, обединеното емирство Сицилия се разделя няколко пъти, макар че Балхарм (Палермо) остава номиналната столица на острова и най-важният град.

Сътрудничеството на конкуриращите се емири с нахлуващите нормани улеснява трудното завладяване на острова. До пристигането през 1071 г. на Робърт Гискард и на по-малкия му брат Роджър е подготвена сцената Палермо да заеме полагащото му се място като европейска столица. Ал Каср става крепостта на управниците на Палермо и на Сицилия. Той е преструктуриран около четири големи кули.

Романският план на Палатинския параклис е правоъгълен с рудиментарен трансепт. Изпълнен с традиционната източноправославна иконография и с рисуван арабски таван (направен от местен бор, който вече е много рядък вид), с многобройни фигури на зверове и хора, Палатинският параклис е като че ли миниатюрно копие на катедралата на Монреале, макар че е построен десетилетия по-рано от нея.

Особено внимание изискват пет икони на св. Петър, св. Яков и тронът. Големите централни мозаечни икони в апсидата и в купола представят Христос Пантократор (владетел на всички) – едно от няколкото подобни средновековни византийски изображения в Западна Сицилия (другите са в катедралата на Монреале и в тази на Чефалу).

Таванът е възстановен наскоро и на него има няколко интересни образи и дори арабски надписи. Изпъкват лъвовете и орлите. Едно от по-забележителните изображения показва игра на шах – индикация нза интелектуалните занимания на средновековните жители на Палермо. Изобразени са и танци. Ислямската практика по принцип обезсърчава художественото представяне на изображения на хора, но тези рисунки, част от това, което се смята за най-голямото единично произведение на изкуството на Фатимидите от онзи период, като че ли отразяват по-свободните норми на едно толерантно общество.

Макар че строежът на параклиса вероятно е завършен през 1140 г., художествената фаза със сигурност е изисквала още няколко години. Таванът е дело на местни и тунизийски художници. Мозайките – много от тях представят библейски сцени – са създадени от източноправославни монаси от Сицилия, от континентална Италия и от Гърция (чак от Константинопол) – същите художници, които работят в Марторана – църквата „Санта Мария дел Амиралио“, или „Дева Мария Адмиралска“. Изработката на каменните инкрустации на пода и по долната част на стените също е много труден занаят, изискващ големи умения и усилия.

Сцените от Стария завет на стените на нефа (няма сцени от Новия завет, макар че апостоли и ангели са представени на другите стени) имат предимството да допадат както на християни, така и на евреи и на мюсюлмани. На стената зад платформата за трона е гербът на Арагон, добавен известно време след „Сицилианската вечерня“ през 1282 г., когато Педро III Арагонски започва да управлява Сицилия. Мозайките извън параклиса са съвременни допълнения.