Триест (Trieste)

Триест е град и пристанище в североизточната част на Италия, на границата със Словения. Разположен е на едноименния залив на Адриатическо море с население около 220 хиляди души.

Столица е на автономния регион Фриули-Венеция-Джулия, който се радва на специален статут и конституция, дадени му от италианското правителство.

Триест се намира на кръстопътя на няколко търговски и културни потоци: германската средна Европа на север, славянските Балкани на изток, Италия и другите латински държави на запад и Средиземно море на юг. Художественото и културното му наследство е свързано с това характерно положение на "граничен град".

Комбинацията от географски и исторически фактори прави Триест уникален град и очарователно място за посещение. Той не е типичният италиански град, който туристите очакват.

Триест е сред най-интересните италиански градове и средиземноморски курорти и голяма част от миналото му величие все още е ясно видимо във внушителните сгради със сложни неокласически фасади.

Днес Триест често неоснователно се пренебрегва от туристите, които избират да посетят по-известни италиански градове с тяхната силно развита туристическа инфраструктура, например Венеция (на 162 км на запад). С многото си културни атракции, качествени музеи, безкрайни кафенета и древни римски останки Триест е идеална база за изследване на бреговата линия и многото й съкровища, например Castello di Miramare.

Градското пристанище е сред основните забележителности на Триест и винаги е център на голяма активност, както и Piazza dell'Unità d'Italia – огромен площад, който граничи с брега и на който се намира сградата на кметството.

Триест е известен и в целия регион Фриули-Венеция-Джулия с римския си амфитеатър, който е построен преди около 2000 години, а някои от най-добрите гледки към града се разкриват, след като човек изкачи 200-те стъпала на Фара на победата.

Запазил е културното си многообразие заради богатата си история и различните етнически групи, които съжителстват в него. Триест процъфтява като част от Австрия от 1382 г. (която през 1867 г. става Автро-Унгарска империя) до 1918 г., когато се смята за един от най-проспериращите средиземноморски портове, както и за столица на литературата и музиката.

Колапсът на Австро-Унгарската империя обаче и анексирането на Триест към Италия след Първата световна война водят до упадък на неговото икономическо и културно значение. Затова и градът губи своето стратегическо и търговско влияние.

Населението на Триест е етническа смес от съседни региони и държави: Венеция, Австрия и Словения. Доминиращият местен венециански диалект на Триест се нарича Triestine (или Triestino на италиански). Този диалект и официалният италиански език се говорят в градския център, а словенски – в някои от близките предградия. Венецианският и словенският език се смятат за автохтонни за тази област. Има и малък брой немскоезични граждани.

Икономиката зависи от пристанището и от търговията със съседите. Смята се, че жп линията от трансевропейския "Коридор 5" ще е основен мотор за развитието на икономиката на Триест и на цялата североизточна част на Италия.

Науката и научните изследвания винаги са играли ключова роля в Триест и са довели през годините до създаването на няколко организации на ООН, посветени на подпомагането им. Триест е известен като италианския Град на науката и всяка година е домакин на множество важни научни събития. В Триест се намират Международният център за генно инженерство и биотехнология, Международната школа за академични изследвания и Националният институт по ядрена физика.

Географски Триест се радва на уникално и красиво естествено разположение, тъй като е заобиколен от Адриатическо море и планински хълмове. Качеството на живота е високо и жителите му прекарват свободното си време в туризъм, културни събития и спорт, без недостатъците на по-големите италиански градове като улични задръствания, смог и престъпност.

За много от традициите си – от славянските диалекти, които човек чува по улиците, до появата на гулаша и виенските сладкиши в менютата на заведенията – този красив град на средновековни, неокласически и съвременни сгради се обръща към други части на Европа и е без основания се смята за адриатическото пристанище на Хабсбургите, свързано повече с Виена, отколкото с Венеция.

Редицата хетерогенни аспекти на живота в града могат да се разберат единствено чрез историята му. Първите жители на този регион са живеели в големи пещери в близките планински долини от началото на Ледниковата епоха. Били са наречени карни и се смятат за индоевропейско племе. След това има спорадични заселвания докъм 2000 г. пр. Хр. и селата бързо се превръщат в търговски пристанища.

Според древни митологични текстове Язон и аргонавтите са акостирали тук в пътешествията си в търсене на митичното Златно руно; това е и мястото, където Антенор и Диомед са акостирали по време на битката за Троя.

Към 177 г. пр. Хр. пристигат римляните и древният Tergeste става колония на Римската република. Търговията започва да се засилва с изумителна скорост, особено през ІІ век, заедно с развитието на архитектурата.

След поредица от варварски нашествия регионът минава последователно в ръцете на готите, лангобардите, византийците и франзуците.

В средновековието Триест израства във важно пристанище и търговски център и през 1382 г. между града и Хабсбургите се създават дълготрайни взаимоотношения до 1918 г.

Градът е окупиран от френски войски три пъти през Наполеоновите войни от 1797 до 1809 г. и по-късно е анексиран към Илирийската провинция от Наполеон. След Наполеоновите войни Триест продължава да просперира като свободен град под австрийско управление.

Управлението на Мария Тереза Австрийска бележи началото на период на процъфтяване. Търговци и предприемачи от целия свят се стичат в Триест и градът е радикално преструктуриран.

Към края на ХІХ век Триест се разширява по брой на населението и големи застрахователни и корабни компании започват да откриват корабостроителници и фабрики.

Тази миграция поражда многоетническа общност, която е без паралел в останалата част на Европа. Многобройни религии и техните храмове са топло посрещани в областта.

В началото на ХХ век градската атмосфера е космополитна и Триест често е посещаван от хора на изкуството като Джеймс Джойс, Итало Свево (един от най-великите романисти на Италия през ХХ век) и Умберто Саба (един от най-великите италиански поети на ХХ век). Джеймс Джойс пристига в Триест през 1904 г. и остава повече от десет години, преподавайки английски език и пишейки "Портрет на художника като млад", "Дъблинчани" и последната част от "Одисей". Поетът Райнер Мария Рилке живее наблизо; Зигмунд Фройд прекарва известно време тук.

По-късно, заедно с Тренто, градът е основен поддръжник на Иредентисткото движение за обединяването на Италия, поставило си за цел да обедини земята и културата на италианците.

След Втората световна война Триест е окупиран от югославските войски на Тито и става жертва на едно от най-трагичните събития в историята си – лишаването от свобода на хиляди италианци във Фойбе – подземни скални кухини в района Карсо.

Едва през 1954 г., когато Триест е под американско военно управление, той става независима държава (свободна територия Триест) и след това се обединява с Италия. Граничните спорове с Югославия и статутът на етническите малцинства са уредени през 70-те години с Договора Осимо. 

Днес този сравнително малък и компактен град притежава добри музеи, пълни с информация за дългата му и интересна история. Основните музеи включват Морския музей, Музея на Джойс, който пази живота на Джеймс Джойс. Построен на хълм, Научният музей Speleovivarium си струва да се види, както и Историческият музей и музеят Revoltella, където са изложени много картини.

Триест се радва на приятен климат (меки зими и топли лета). Между юни и септември средната месечна максимална температура остава над 25°C, докато зимните температури са малко под 10°C. Най-влажните месеци в годината са октомври и ноември, което означава, че най-добрите месеци за посещение на града са между май и септември. 

По уличките на Севиля (The Streets of Old Seville)

Жителите на града на Кармен, дон Хуан и Фигаро са всеизвестни с гордостта си от своя град, който е един от най-големите исторически центрове в Европа. В действителност те твърдят, че няма нужда човек да ходи другаде. Севиля е любимият град на много от туристите, които посещават Испания. Градът има приблизително 3000 часа слънцегреене годишно, приблизително 80 дни годишно са дъждовни и е люлката на световноизвестния испански спорт -бикоборството.

Севиля е и люлката на фламенкото, дом е на третата по големина катедрала в света, която е известна и с минарето си, наречено Хиралда. Поне двама римски императори (Траян и Адриан) са родени в Севиля. Градът има много интересен археологически музей, палата Alcázar, сред съкровищата й са Casa de Pilatos, Torre del Oro, сградата на Градския съвет, Архивът на Индиите (където се пазят историческите документи за американския континент), Музея на изящните изкуства (втората по големина картинна галерия в Испания) плюс манастири, църкви и палати.

Населението на Севиля е около 710 хиляди души. Градът е много артистичен, родно място е на Диего Веласкес (през 1599 г.); там се провежда много голям и известен пролетен панаир през април всяка година. Този годишен Fería de Abril е едноседмично парти на питиетата, храната и танците, които продължават по 24 часа в денонощието в повече от 1000 специално монтирани тенти. Преди всичко обаче този празник позволява на мъжете да се перчат с конете си, а жените танцуват в ярки цигански рокли.

Непосредствено преди това се провежда Светата седмица – Semana Santa, религиозен фестивал, на който закачулени каещи се участват в дълги процесии, следвани от огромни барокови украсени платформи, на които се носят фигури на Дева Мария или Христос, заобиколени от приветстващи тълпи. И двете пролетни събития си струва да се преживеят.

Около 90% от населението са католици. Разположен е на бреговете на река Гуадалкивир и е четвъртият по големина град в Испания. Севиля може да е голяма, но за мнозина градът създава чувството за малко градче с многото тесни и виещи се улички, а и жителите му прекарват по-голямата част от времето си на улицата, в местните кафенета и ресторантчета.

Според легендите Севиля е основана от Херкулес и произходът й е свързан с цивилизацията Тартес. При римляните се е наричала Хиспалис, а при маврите – Исбилия. Апогеят в историята й е след откриването на Америка през 1492 г. Днес севилците не намират за нужно да напускат границите на града, където нещата остават едни и същи година след година, а промяната по принцип не е приветствана. Гостите на Севиля възприемат тази нагласа едновременно като мила и мъчителна, но винаги интригуваща.

Римляните за пръв път пристигат в Испания през 206 г. пр. Хр. по време на война срещу картагенците и остават в продължение на 700 години в битки с яростните иберийски племена. Баетика – името на приблизително същата област като днешна Андалусия, става една от най-богатите провинции на Римската империя. Основана от генерал Сципион Африкански, за да подслонява ранените войници след битка наблизо, Италика (на мястото на съвременния град Сантипонсе на 8 км от Севиля) е първият римски град в Испания и израства до третия по големина в империята с население от почти половин милион души.

Тук са родени трима римски императори: през ІІ век Траян и неговият осиновен син и наследник Адриан (който строи прочутата стена в Северна Англия), а много по-малко известният син Теодосиус управлява през ІV век почти в края на Римската империя.

Севиля е домакинствала на две международни изложения (1929 и 1992 г.) и е административен център на Андалусия. Тъй като жителите на Севиля са първо и преди всичко от Севиля, после от Андалусия и на далечното трето място – от Испания, ставащото в Мадрид не представлява особен интерес, а Барселона за тях би могла да е и в друга държава. За тях животът се върти около тапас, бикоборството, Semana Santa и Feria. През лятото го има плажът – в Кадис или Уелва, а цялата зима преминава в обсъждане или планиране на костюмите за Feria – цвят, кройка, дължина на подгъва и аксесоари, а атмосферата се нажежава с наближаването на пролетта.

Севиля е любимо място на филмовите режисьори заради огромния брой добре запазени сгради още от средновековието. Сградите от Експо 1929 г. в Parque Maria Luisa са популярно място за снимки; Plaza de España с нейното странно сборище от архитектурни стилове, неомавърски арки и венециански мостове е кралският дворец "Тийд" на планетата Набу от "Междузвездни войни: Епизод II - Клонираните атакуват". В класическия "Лорънс Арабски" Palacio Español играе ролята на офицерския клуб в Кайро, Plaza de las Americas е Йерусалим, а близкото Casino е сградата на градския съвет на Дамаск.

Casa de Pilatos е използвана във филма за кръстоносните походи "Небесно царство" с участието на Орландо Блум, както и в "1492: Завладяването на рая" за Христофор Колумб.

Тъмният период на инквизицията в Испания и в историята на католицизма продължава да е – макар и болезнено – очароващ и се шушука, че в Севиля се планира изграждането на музей за безпощадната 300-годишна чистка от испанската църква на "еретиците". Испанската инквизиция е основана в Севиля през 1481 г. и е базирана в Castillo de San Jorge. Процесите са се провеждали в Plaza San Francisco и първото в историята на света аутодафе (акт на вярата) е в Севиля.

След това клетниците са водени в Prado de San Sebastian и са изгаряни живи на quemadero (платформа за изгарянията, която по ирония на историята е проектирана от еврейски архитект, по-късно самият той жертва), или пък са били обект на малка милост, като първо са ги слагали на гаротата (метод за екзекуции, практикуван в Испания, при който в седнало положение на осъдения се поставя метална яка, която се използва за задушаване или счупване на врата), ако се покаят. Основната мишена е еврейското население, което е живеело в Barrio Santa Cruz, а синагогите им са разрушени.

Няма как всеки посетител на Севиля да не опита тапас, което вече е известно по целия свят, но произходът на това блюдо е в Севиля. Както е с повечето традиционни и любими дейности, и за произхода на думата тапас има множество теории: някои казват, че блюдото започва като парче шунка или хляб, използвани за покриване на чаша за вино като капачка (тапа), за да се попречи на мухите да влизат в чашата. Други твърдят, че тъй като хората често пият прави, е трябвало да слагат чиниите си върху чашите.

Каквато и да е истината, тапас са начин на живот в Севиля: хората влизат в тапас бар, поръчват общо няколко блюда, хапват, пийват, говорят и се местят в следващия бар. Тази дейност дори е наложила създаването на собствен речник: tapear означава излизане за тапас, tapeo – самата дейност, а tapeador – човек, който хапва тапас. Типичните местни тапас в Севиля включват спанак и нахут, бейби калмари и иберийска шунка.

Навсякъде в Севиля – от такситата и рейсовете до капаците на шахтите по улиците, се вижда надписът NO8DO. Това е логото на града и според легендата произходът му е от герба от ХІІІ век, който е даден на Севиля от крал Алфонсо Х Мъдри. Той го връчва в знак на благодарност за подкрепата на Севиля в битката му срещу сина му, Санчо IV Кастилски, който иска да узурпира трона на баща си по време на Реконкистата. Между NO и DO има сноп вълна (madeja на испански) с формата на осмица. Когато се съберат трите и се изговорят със специфичния севилски бърз говор и акцент, се получава no-madeja-do или по-точно no me ha dejado, т.е. "той (градът) не ме е изоставил". Мотото е неговата награда за хората на Севиля за тяхната лоялност.

Твърди се, че севилците били толкова изумени, че англичаните наистина искали да използват техните горчиви портокали, за да правят мармалад, че ги заподозрели, че всъщност тайната им цел е да произвеждат барут. Ако някой турист допусне грешката да отхапе някой портокал от десетките хиляди портокалови дръвчета по улиците на Севиля, ще разбере защо. Това не са десертни портокали, годни за ядене. Във всеки случай обаче севилският портокалов мармалад се смята за най-висококачествения във Великобритания, макар че севилците изобщо не могат да разберат защо.

Севилските портокалови дръвчета са също толкова интегрална част от градския пейзаж, колкото и готическите арки на църквите и севилските рокли по витрините на магазините. Самите портокали се появяват през декември и януари, а след това през март и април следват приятно ухаещите бели цветове (чиято есенция, нероли, се използва в парфюми като Agua de Sevilla и има антидепресантни свойства), изпълвайки Севиля с невероятно ароматна и романтична пролетна атмосфера.

Севиля е град на двойствеността. Мнозина севилци са футболни фенове и са или betico, или sevillista, подкрепяйки или Real Betis Balompie (зелени и бели райета), или Sevilla Futbol Club (червени и бели райета). Съперничеството е легендарно, тъй като и двата клуба са основани в началото на ХХ век: Sevilla през 1905 г., а две години по-късно – Betis. Всяка неделя има дерби, което се съпътства от надуване на класконите по цяла нощ.

Semana Santa е още една проверка за лоялност: коя е любимата девица – Ла Есперанца де Триана или Ла Есперанца де Макарена? Всяко такси, бар, хотел и магазин в Севиля излага изображения на едната или на другата и посетителите на града са изумени колко вездесъщи са техните тъжни лица и златни ореоли. Най-интересното е, че този ултраконсервативен град в продължение на 10 години преди 2011 г. има кмет социалист.

Една легенда за Barrio Santa Cruz разказва за Сусон – богат еврейски конспиратор, който заговорничи да завладее Севиля, без да се разбере с дъщеря си Сусона. Момичето, безнадеждно влюбено в млад християнин, разкрива заговора и цялото семейство е осъдено на смърт. За да изкупи вината си, преди да умре, тя иска черепът й да бъде закачен на вратата на къщата. Той остава там до ХVІІІ век, а днес на Calle Susona малка плоча отбелязва събитието.

Една от най-противоречивите претенции на Севиля е, че Кристобал Колон (Христофор Колумб) е погребан тук, във внушителната готическа катедрала на Севиля, описвана по различен начин: или като третата, или като втората, или като най-голямата катедрала в света (другите конкуренти са "Св. Петър" в Рим и "Сейнт Пол" в Лондон) в зависимост от това с кого говорите.

Според легендата, след като Колумб умира през 1506 г., останките му са погребани първо във Валядолид, а след това са пренесени в манастир La Cartuja в Севиля, после в Доминиканската република и накрая в Хавана, откъдето са върнати след Кубинската независимост от 1898 г. Други твърдят обаче, че истинските останки продължават да са в Доминиканската република и че вместо останките на Колумб тези на сина му Диего са погрешно върнати в Севиля. През 2006 г. ДНК тест потвърждава, че останките в катедралата на Севиля наистина са на Колумб-старши, макар че кой може да каже какво наистина се е случило.

Експо 1992 поставя Севиля на картата. Андалусия е обедняла и изостанала по време на управлението на Франко и паричните инжекции за нови пътища, високоскоростна железница (AVE), свързваща Севиля с Мадрид, и ново летище трансформират града.

Сред основните нови планове са мостове за автомобили, пешеходци и влакове над река Гуадалкивир, свързващи основната част на Севиля с до голяма степен неразвития остров La Cartuja, където трябва да се помещава 6-месечното Expo.

Построени са пет моста, като най-известните от тях са огромният Quinto Centenario – позорно известен фокус на катастрофи, и красивите Barqueta и Alamillo. Проектиран от световноизвестния архитект Сантяго Калатрава, ефектният, висок 250 метра Alamillo има едно рамо, което носи цялата тежест. Първоначалната идея на Калатрава – два моста от двете страни на остров La Cartuja – е отказана от официалните лица в Севиля заради финансови съображения. Мостът Alamillo вероятно е най-впечатляващото и успешно наследство на Севиля от Expo 92.

Действието на "Кармен" – операта, която прави парижкия композитор Жорж Бизе известен – се развива в Севиля. Страст, страст и пак страст – този шедьовър не би могъл да има по-добър мизансцен.

Севиля е родното място на най-големите символи на испанския барок, включително Диего Веласкес и Бартоломе Естебан Мурильо, както и Франсиско де Зурбаран и Франсиско Пачеко дел Рио.

Всички образи, свързани с Андалусия – портокалови дървета, mantillas (дантелени или копринени воали или шалове, носени за покриване на главата и раменете), влюбени тореадори, пълни с цветя дворове и биещи кастанети цигани – оживяват в Севиля. Това обаче не е само туристически град, а е и съществено речно пристанище и притежава някои от най-важните произведения на изкуството и архитектурните паметници в Испания.

Както твърдят пътеводителите, понякога някой град става известен просто заради красотата и романтичната си аура. Севиля, столицата на Андалусия, е точно такова място. Въпреки летните горещини и проблеми като висока безработица и уличната престъпност, тя си остава един от най-очарователните градове на Испания. Ако човек има намерение да види само няколко испански градове през живота си, Севиля задължително трябва да е един от тях.